Нали сме чували думите на възрастните, че мечтите били за деца, имайки в предвид, че един пораснал, здравомислещ човек няма да се втурва да гони невъзможности, зарязвайки сигурността. Да, чували сме ги.. но ние, живеещите в облаци, не вярвахме, чакахме. Ние бяхме сигурни, че точно на нас ще се случат невероятните филмови сцени, че сме гении..Какво от тук нататък. Вече възрастни ли сме след като осъзнахме? Вече няма ли да повярваме?
Защо започвам да мисля, че мечтите само ме приковават към един невидим стол, всичко около мен се движи, а аз стоя и съм в плен, и започвам да искам да спра да мечтая.. Защо най-святото и истинско нещо, моето спасение, бряг, защо то започва да изглежда смешно и глупаво?
Безизходица.
Спомняте ли си онзи, лудия човек, който наблюдаваше онази жълтосветеща електрическа крушка, как я пазеше от минувачите и как и говореше, как я сложи в сърцето си и как умря толкова щастлив, макар и от токов удар.
А спомняте ли си.. онази богата старица, имала всичко, мъж, деца, басейн, редактирала известни модни списания.. едва ли я помните.
Всъщност исках да докажа, че този, живеещият в другия свят, ще живее вечно тук, в реалния, ще го запомнят.. обаче спрях да го вярвам. Е да.. най-тъжното нещо съобщавам.. не вярвам в нищо, в което съм вярвала до сега. И май наистина се случи непростимото..мъртви са.

Те никога няма да умрат поради простата причина (и тъжна истина) че никога не са живяли.